Когато Артьом беше на седем години, за първи път забеляза възрастна жена, която живееше в съседния вход.
Казваше се Вера Николаевна. Винаги вървеше бавно, държеше малка чанта в ръцете си и почти никога не разговаряше с никого.
Всяка сутрин излизаше от дома си, купуваше хляб от малко магазинче и се прибираше. Понякога сядаше на пейката в двора и наблюдаваше децата, които играеха наблизо.
Един ден Артьом я видя пред входа с малка торба с покупки. Дръжката на торбата се скъса и ябълките се разпиляха по асфалта.
Момчето веднага се втурна да помогне.
— Благодаря ти, внучето ми — усмихна се жената.
— Аз не съм ваш внук. Казвам се Артьом. Живея в съседната къща.
— Тогава благодаря ти, Артьом.
От този ден започнаха да се поздравяват.
Няколко седмици по-късно Артьом научи от майка си, че рожденият ден на Вера Николаевна наближава.
— На колко години ще стане? — попита той.
— Мисля, че на седемдесет и осем.
— А кой ще дойде да я поздрави?
Майка му замълча за момент.
— Не знам, сине. Тя няма никого наблизо.
Артьом се замисли.
На следващия ден похарчи джобните си пари за малък букет маргаритки и купи картичка.
На сутринта на 14 май той почука на вратата на съседката.
Когато жената отвори, момчето ѝ подаде цветята.
— Честит рожден ден! Желая ви здраве и никога да не тъгувате!
Вера Николаевна първо се изненада, а след това притисна букета до гърдите си.
— Ти… ти помниш?
— Разбира се! Рождените дни не бива да се забравят!
Жената го гледа дълго, а после тихо каза:
— Благодаря ти, мило дете. Ти си първият днес.
Артьом не разбра напълно защо тя произнесе тези думи с толкова тъга.
Но оттогава поздравленията му се превърнаха в малка традиция.
Всяка година на 14 май ѝ носеше цветя или шоколад, понякога рисуваше картички, а веднъж дори приготви заедно с майка си малък сладкиш.
Изминаха три години.
Артьом порасна, но нищо не се промени. На рождения ден на Вера Николаевна той винаги се появяваше пред вратата ѝ.
Един ден, когато навърши десет години, жената го покани на чай.
На масата имаше ябълков пай, две чаши и малка ваза с маргаритки.
— Артьом, може ли да ти разкажа една история?
— Разбира се!
Вера Николаевна извади от шкафа стар фотоалбум.
На една от снимките се виждаше млада жена с дълга коса. До нея стоеше мъж, а между тях — малко момиченце с огромни панделки в косата.
— Това съм аз, съпругът ми Николай и дъщеря ни Света — обясни тя.
Артьом внимателно разглеждаше снимката.
— А къде са сега?
Вера Николаевна внимателно затвори албума.
— Съпругът ми почина преди много години. А дъщеря ми замина да живее в друга държава. В началото си говорехме често и тя се прибираше за празниците. После създаде собствено семейство, започна работа, родиха ѝ се деца… Животът я завъртя.
Тя замълча за момент.
— Последният път, когато ми честити рождения ден, беше преди седем години.
Артьом се намръщи.
— Изобщо ли не ви се обажда?
— Понякога се обажда за Нова година. Но не искам да я притеснявам. Тя си има свой живот.
Жената погледна през прозореца.
— Знаеш ли защо толкова обичам рождения си ден? Преди цялото семейство се събираше около една маса точно на този ден. Николай винаги ми носеше люляк, а Света ми рисуваше картички. И до днес пазя една от тях.
Тя извади от албума пожълтяло листче.
С детски почерк беше написано:
„Мамо, когато порасна, всяка година ще ти честитя рождения ден. Дори когато вече съм голяма.“
Вера Николаевна се усмихна, но по бузите ѝ потекоха сълзи.
— Сигурно просто е забравила.
Артьом дълго гледа рисунката.
— Казвали ли сте ѝ, че ви липсва?
— Не, миличък. Не искам да се чувства виновна.
Момчето изпи чая си и се прибра у дома.
Но през целия път мислеше за нещо.
Вечерта разказа на майка си всичко.
— Мамо, може ли да направя нещо?
— Какво точно?
— Искам на следващия рожден ден на баба Вера да има много гости.
Майка му се усмихна.
— И как смяташ да го направиш?
— Още не знам. Но ще опитам.
През следващите няколко седмици Артьом започна да се подготвя.
Поговори със съседите, помоли ги за помощ, нарисува голяма покана и я окачи във входа.
На листа пишеше:
„На 14 май нашата съседка Вера Николаевна има рожден ден. Елате да поздравим човек, който заслужава добри думи. Донесете със себе си добро настроение!“
Първоначално съседите се изненадаха. Постепенно обаче започнаха да откликват.
Една жена обеща да изпече сладкиш, друга — да донесе цветя. Мъж от третия етаж предложи да украси двора с балони.
Артьом дори помоли майка си да му помогне да намери телефонния номер на дъщерята на Вера Николаевна.
И ето че настъпи 14 май.
Вера Николаевна се събуди, както обикновено, приготви си закуска и седна до прозореца.
Не очакваше гости.
Но около обяд някой почука на вратата.
На прага стоеше Артьом с огромен букет люляк.
— Честит рожден ден! Днес трябва да излезете в двора. Там ви очаква нещо!
Жената изненадано наметна палтото си и излезе.
Когато отвори входната врата, тя застина.
В двора стояха съседите. На масата имаше празнична торта, наоколо висяха балони, а децата държаха нарисувани картички.
Всички се усмихваха и в един глас я поздравяваха.
Вера Николаевна закри устата си с ръка.
Но най-голямата изненада тепърва предстоеше.
Иззад гърбовете на съседите се появи жена с малък куфар.
Това беше Света.
Дъщеря ѝ направи няколко крачки и застана пред майка си.
— Мамо… прости ми. Артьом ми се обади и ми разказа как всяка година чакаш рождения си ден.
Вера Николаевна не можеше да произнесе нито дума.
— През цялото това време си мислех, че не искаш да се намесвам в живота ти. А всъщност просто ме беше страх да призная колко много ми липсваш.
Майката и дъщерята се прегърнаха.
Артьом стоеше малко встрани и се усмихваше.
Малко по-късно Вера Николаевна се приближи до него и го прегърна силно.
— Знаеш ли какво ми подари днес?
— Цветя?
— Не, скъпо мое дете. Ти ми върна семейството.
Онази вечер около празничната маса седяха съседите, децата, дъщерята на Вера Николаевна и самата рожденичка.
Тя се смееше, приемаше поздравления и няколко пъти избърсваше сълзите на щастие.
Преди Артьом да си тръгне, жената тихо му каза:
— Мислех, че с възрастта човек става ненужен за всички. Но се оказа, че понякога е достатъчно само едно момче, за да се почувстваш отново обичан.
Артьом сви рамене и отговори:
— Просто не бива да забравяме да поздравяваме хората, на които никой не се обажда.
Оттогава на 14 май съседите се събираха в двора всяка година.
А Вера Николаевна винаги слагаше на масата още една чиния — специално за момчето, което някога ѝ беше напомнило, че не е сама.
