Всяка вечер точно в седем часа Маргарита изваждаше от шкафа две бели чинии.
Едната поставяше пред себе си, а другата — отсреща, на обичайното място до прозореца. Внимателно подреждаше вилица, нож и платнена салфетка. След това наливаше вода в две чаши.
Така продължаваше вече двадесет години.
Единственият ѝ син Андрей загинал в автомобилна катастрофа, когато бил едва на двадесет и три години. Връщал се от работа, за да отпразнува рождения ден на майка си. В ръцете си носел малък букет от бели хризантеми.
Но така и не прекрачил прага на дома си.
След погребението Маргарита почти престанала да излиза навън. Съпругът ѝ бил починал още по-рано, роднините ѝ живеели далеч, а приятелите с годините ставали все по-малко.
Но един навик тя така и не изоставила.
Всяка вечер приготвяла вечеря за двама.
Отначало съседите се изненадвали, но после свикнали. Някои я смятали за странна, други я съжалявали, но никой не се намесвал.
Особено често я наблюдавала съседката ѝ Елена, млада жена, която живеела отсреща.
Една вечер тя видяла Маргарита до прозореца. Старицата внимателно оправяла салфетката на празното място, сякаш се готвела да посрещне скъп гост.
На следващия ден Елена събрала смелост и почукала на вратата ѝ.
— Добър вечер, Маргарита Ивановна. Извинете за любопитството, но може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се, влизай, мила.
Елена влязла и веднага забелязала подредената маса.
— Защо всяка вечер слагате по две чинии? Нали живеете сама…
Маргарита погледнала празния стол.
— Тук винаги седеше моят Андрей. Не обичаше да се храни сам, дори когато беше малък. Ако се забавех в кухнята, идваше да ме повика. Казваше, че вечерята без мама няма вкус.
Елена свела поглед.
— Но вече са минали двадесет години…
— Знам, мила. Помня всеки ден.
Старицата каза това спокойно, без да се разплаче.
След това се изправила и се приближила до стария скрин.
От най-долното чекмедже извадила малка дървена кутия.
— Искам да ти покажа нещо.
Вътре имало детски рисунки, училищни снимки, картички за Деня на майката и пожълтели бележки.
Елена внимателно взела една от тях.
На листчето с детски почерк било написано:
„Мамо, когато порасна, ще ти построя голяма къща. И винаги ще вечеряме заедно.“
Елена усетила как буца засяда в гърлото ѝ.
— През всичките тези години сте пазили вещите му?
— Разбира се. А имам и нещо специално.
Маргарита отворила вратата на малка стая в края на коридора.
Там почти нищо не се било променило през последните двадесет години.
На леглото лежало внимателно сгънато одеяло, на бюрото стояла снимка на Андрей, а до нея били поставени старият му часовник и любимата му книга.
Но най-много изненадало Елена нещо друго.
На стената висял голям календар. На всеки лист били записани кратки спомени.
„Днес Андрей щеше да навърши 25 години.“
„Първият сняг. Той винаги обичаше да се пързаля с шейна.“
„Днес приготвих любимите му банички.“
„Двадесет години, откакто не сме разговаряли заедно на една маса.“
Елена не успяла да сдържи сълзите си.
— Мислите ли за него всеки ден?
— Всяка минута — отговорила Маргарита. — Но не искам животът ми да се превърне само в чакане на смъртта. Продължавам да живея. Просто не мога да се накарам да забравя човека, който ме научи да обичам.
След това разказала на Елена нещо, за което почти никога не говорела.
В деня на катастрофата Андрей подготвял изненада за нея. Предварително се бил уговорил с бащата на свой приятел да му помогне да купи малка къщичка извън града.
Мечтаел един ден майка му да прекарва там летните вечери, да отглежда цветя и никога повече да не се тревожи за пари.
Но съдбата имала други планове.
— Знаеш ли кое е най-странното? — тихо казала Маргарита. — Онази вечер се скарахме малко по телефона. Казах му, че се прибира твърде късно и трябва да бъде по-внимателен. Дори не успях да му кажа, че го обичам.
Елена хванала ръката ѝ.
— Сигурна съм, че го е знаел.
Маргарита се усмихнала през сълзи.
— Може би. Но на една майка винаги ѝ се иска да го каже още поне веднъж.
На следващата вечер Елена отново дошла.
Този път обаче не била сама. С нея била и осемгодишната ѝ дъщеря София.
— Маргарита Ивановна, помислихме си, че може би ще ви бъде приятно тази вечер да вечеряте в компания.
Старицата погледнала изненадано момиченцето.
— Обичаш ли банички?
— Много! Особено с ябълки!
За първи път от дълго време Маргарита се разсмяла.
Онази вечер на масата отново имало две чинии. Но този път до Маргарита седели Елена и София, а разговорите и детският смях изпълнили дома с топлина.
Когато момиченцето забелязало празното място до прозореца, попитало:
— Това мястото за вашия син ли е?
Маргарита нежно погалила главата ѝ.
— Да, мила. То е за него.
София се замислила за момент, а после казала:
— Тогава нека винаги му оставяме място. За да знае, че го обичаме.
Маргарита се обърнала настрани, за да скрие сълзите си.
Оттогава Елена и дъщеря ѝ често идвали на вечеря.
А двете чинии продължавали да се появяват на масата всяка вечер.
Само че сега Маргарита вече не седяла в тишина.
Най-накрая разбрала, че любовта не изчезва заедно с човека. Понякога тя просто намира нови начини да остане близо до нас.
И всеки път, когато поглеждала към празния стол до прозореца, тихо казвала:
— Андрей, миличък, аз все още помня. И винаги ще помня.
